В празвука на вечността
Художничката Виржиния Стоянова подреди свои платна в галерия „Циклоп”. Но тя се оказа съвсем недостатъчна, за да побере почитателите и приятелите на младата художничка, дошли да „видят и чуят”, какво ще им каже със своето „Неравноделно безвремие”. Под това име Виржиния е обединила творбите си, наглед твърде противоречиво, то е изключително симпатично и точно. Колкото и странно да се стори някому, особено в днешния проблемен и прагматичен Български делник, художничката е съумяла да интерпретира исконно Българското в своите платна – вечният ритъм на Българската душа. Ритъм, чийто ключ е фолклорът, нескончаем и неугасим. Строгото светско око, навикнало на модерни експерименти, вероятно ще остане гладно при вида на картините на Виржиния, поели в себе си красотата, загадката и вълнението на прастарото чувство и познание за Българските корени.
Галерийният сноб напразно би търсил гъделът от играта с форми и обеми, от деструкцията на образа, от повторното му изграждане и осмисляне. Виржиния Стоянова е заложила на друго. Нейните платна излъчват красива меланхолия по минали времена. В прекрасните й портрети „Очи звездици, лице трендафил”, „Тайна” почти иконописната строгост е омекотена и проникната от женствената красота на Българската девойка, привлича не само изобразително, но и с мисълта за прехвърлен мост през времето, онова, някога и днешното, твърде често изкушено от движението повече, отколкото от посоката. В платната на Виржиния Стоянова са вградени орнаменти с типично Българско звучене. Владее настроение, пуснало корени в дълбоките вирове на времето. Художничката не прави експерименти с формите, сюжетите й могат да се „прочетат” в невероятния й стремеж да покаже силата и красотата на Българската душевност, но некодирана в модерния език, а прпита в мълчанието на високата менталност. Творбите са далеч от сюжетната и композиционна бъбривост, изградени са наглед простичко и непретенциозно. Но от тях греят слънчевите цветове на Българската черга, наднича негата на спомена, меланхолията, но е светла и красива като тракийска песен и стара приказка. Изпод ръцете на Биляна („Биляна платна белеше”) излитат сякаш свежа пролетна тревица и бели маргарити. „Очи звездици, лице трендафил” е проникнало в орнаментиката на цветната Българска керамика. „Спомен”, „Стария оркестър”, „Фолклорна симфония” само условно можем да наречем „градска тема” в платната на Виржиния Стоянова и в тях водещото е сетивността на авторката. Съприкосновението с подобни платна насочва мисълта към загадъчния свят отвъд нас. „Целувката” пронизва битието и надхвърля сетивата; „Имало едно време” отмества предметността на бита и изгражда виртуалният свят на нещо отминало, което бихме искали да задържим. „Тайната” е кацнала с лекотата на птица върху моминската ръка и говори с езика на магнетичното недоизказване, завладяващо лирично и дълбоко. „Неравноделно безвремие” носи празвука на вечността. Платната на Виржиния Стоянова обхождат един свят, далеч от нас, но и приютен дълбоко във всеки от нас. Обхождаме го и го обглеждаме, докосваме го в меандрите на спомена и преразказаното, правим го отново цялостен и привлекателен, защото така е пожелала Виржиния – да го доловим със сетиват, надграждайки мисловността и да го съхраним. Ето така „Неравноделно безвремие” отмерва цялостен и недоизказан, магнетичен, но и земен такт в Българската живописна симфония. И сигурно затова, открехвайки вратата на изначалното, вдъхваме онази виталност, от която имаме особена необходимост днес, като контрапункт на реалното, а не виртуално безвремие…
Илияна Велева
